ЛЕКСИКА И ГРАМАТИКА
От структурна гледна точка
всеки език включва две на пръв поглед ясно обособени сфери – лексикална система
и граматична система. Въпреки специфичния си профил и предмет на изследване
тези сфери тясно си взаимодействат от структурноезикова и от функционална
гледна точка. Лексиката, бивайки система от речникови единици, предоставя
езиковия материал, който в граматиката се организира по формообразувателните и
синтагматичните правила на езиковата система. Съпоставката между лексика и
граматика (тук
имаме предвид главно морфологията) разкрива наличието както на специфични черти, така и на общи особености.
Структурният паралелизъм между отделните подсистеми на езика е осъзнат и
посочен още в Тезисите на Пражкия лингвистичен кръжок и в глосематиката на Луи
Йелмслев. Различните равнища на езика се обединяват от фундаментални описателни
понятия като “ вариант”, “инвариант”, “семантичен признак”, “опозиция” и
прочие.
Сферата на най-тясно
преплитане между лексика и граматика е словообразуването. То заема междинно
положение между двете системи, поради което и от теоретична гледна точка не е
еднозначно локализирано: от една страна, лексикалната деривация е свързана с
морфологичния строеж на езиковите единици и с правилата за съчетаемост на
морфемите в по-сложни структури; от друга страна, деривационният процес има
подчертано номинативна насоченост и води до възникване на нови лексеми в
речника. Поради тези причини словообразуването бива отнасяно ту към
лексикологията като наука, ту към морфологията.
В търсене на общото между
лексика и граматика могат да се изтъкнат следните факти:
Различията между лексика и граматика
имат разнообразни проявления , по-важните от които са:
1. В лексикалната система думата представлява
номинативна единица, знак с комуникативна функция и предметно-логическа
съотнесеност; в граматичната система думата представлява словоформа, част от
определена парадигма, включваща словоформи с аналогично граматично съдържание.
2. Основен компонент в плана на съдържание на
лексемата е лексикалното значение, а в плана на съдържание на словоформата –
граматичното значение.
3. Лексикалната парадигма представлява редица от
лексеми, свързани лексикално-семантично (синонимен ред, антонимна двойка, омонимен ред и под.), а граматичната парадигма обединява редица от
словоформи с еднородно граматично значение (враг-врагове, чета-четеш-чете, нов-нова-ново-нови).
В търсене на различията между лексика
и граматика можем да посочим още следните факти.
Лексиката е система с
отражателно-познавателен характер и е непосредствено обусловена от
екстралингвистичната действителност. Обществената практика, степента на
абстрактно мислене и способността на субекта да члени и структурира обективната
действителност влияят пряко върху структурата и организацията на лексиката в
даден период от време. От неезикови фактори зависи съотношението
активна-пасивна лексика, домашна-чужда лексика, нови-остарели думи и т.н.
Външната детерминираност в много по-малка степен действа на граматично равнище.
Граматиката се подчинява не толкова на обективни дадености, колкото на
вътрешноезикови тенденции и логически абстракции.
Лексиката е много по-динамична в
качествено и количествено отношение. Докато в граматиката промени настъпват
по-рядко, в лексиката те са чести и значителни. С появата на нови значения и
думи речникът се стреми да реагира своевременно на промените в обективната
действителност и в мисленето, за да може пълноценно да изпълнява номинативната
и комуникативната си функция.
В структурно и количествено отношение
лексиката е изградена практически от неопределим брой елементи – речникът
включва стотици хиляди единици и още повече лексикални значения, като имаме
предвид броя на многозначните думи. Граматиката разполага на определен етап от
развоя на езика с точно опредлен брой грамеми и словоформи, които са несравнимо
по-малко от броя на лексемите в езика.
Поради своята многочленност лексиката
не може да се използва в пълния си обем и индивидуалният речник никога не
съвпада с колективния, езиковия. В практиката си човек ползва сравнително
неголяма част от езиковия речник – онази, която е свързана с битието,
психическия му свят и заниманията му. Ползвайки граматиката обаче, човек не
може да се ограничи само с използването на част от граматичните форми и
значения. В този смисъл граматиката на езика и граматиката на отделния субект
се покриват. Един лекар например не е
длъжен да познава и да ползва лингвистичната терминология, но и лекарят, и
лингвистът са длъжни да познават действащите в езика граматични правила.
Лексикалното и граматичното
значение, като основни семантични категории, също показват различия помежду си.
Обединяващ е главно фактът, че и двете представляват логически абстракции,
основаващи се на определени семантични признаци. Но докато лексикалното
значение е задължително за всички думи от речника, то граматичното е присъщо
само на т.нар. изменяеми части на речта. Освен това граматичното значение се
отличава с по-висока степен на абстрактност и съответно по-малка обусловеност
от денотативната действителност. За пример може да се посочи залогът, при който
зад две различни граматични значения се крие един и същ обективен факт. По
различен начин се експлицират в плана на изразяване двете значения –
граматичното е структурно изразено чрез форманта, а лексикалното се репрезентира
от основата. Промените в граматичното значение задължително се съпровождат от
промяна във форманта, докато промените в лексикалната семантика се извършват
независимо от плана на изразяване [Зидарова,
1998].
Независимо от своята самостоятелност лексикалното значение
често влияе върху граматичната семантика на думата, по-точно определя някои
особености в парадигматично отношение. Например лексикално-семантични признаци
като “конкретност на денотатите”, “броимост на денотатите”, “членимост на
денотативния клас” са причина за дефективност в числовата парадигма на някои
съществителни имена. Абстрактните, събирателните и неброимите имена са само в
единствено (бензин,
петрол, слепота, разцвет, чест, нафта) или само в множествено число (данни, аплодисменти, джибри, оглушки). Обективният брой на глаголните лица
влияе върху числовата парадигма на глаголи като налягаме, насядаме,
прегръщаме се, разотиваме се, които имат само множествено число.
Реализацията на категориалното грматично значение зависи от лексикалната
семантика и в други случаи. Собствените имена от лексикално гледище са единични
названия на определени денотати. Поради своята “определеност” на
лексикално-семантично равнище те не дублират тази информация и на граматично –
т.е. обикновено са нечленувани. Интересно е, че пак по същата причина –
лексикална определеност – прякорите пък са винаги членувани (Камата, Мустака, Сляпото, Моканина). Лексикалната семантика и по-точно
обективният природен пол детерминират граматичния род на някои съществителни,
които по формален показател би трябвало да са от друг граматичен клас (съдия, баща, чичо, дядо – мъжки род, при маркер за женски или
среден род).
Взаимното проникване на лексикалната
и граматичната система откриваме и в междинни явления като лексикално-граматични
разреди и лексикално-граматични категории. От гледна точка на отношението
лексика – граматика разредите са с най-ниска степен на граматичност,
лексикално-граматичните категории са с по-висока, а изцяло граматичен характер
имат морфологичните категории [Куцаров,
1997].
Лексикално-граматичните разреди са класове от думи, обособяването на които се
базира на лексикалната им семантика. Например лични и нелични имена,
нарицателни и собствени имена, бройни и редни числителни, видовете местоимения,
начините на глаголно действие и т.н. Тези лексикални парадигми обаче имат
граматическа значимост, поради което се разглеждат традиционно в морфологията.
Проява на лексикално влияние е начлануването на собствените имена,
парадигматичната неизменяемост на числителните бройни, корелации от типа който-когото
при местоименията, бройната форма при личните и неличните имена.
Лексикално-граматичните категории, както бе посочено, са по-висша проява на
граматичност в сравнение с разредите. Това са категории с граматично
категориално значение, което значение обаче се изразява не на нивото на
словоформата, а на ниво лексема. Например: стол – м.р., маса – ж.р., кресло
– ср.р., пиша – св.в., препиша – несв.в. Според Ив.Куцаров
лексикално-граматичните категории в съвременния български език са родът при
съществителните имена, видът на глагола и лицето при местоименията [Куцаров, 1997].
Връзката между лексикалните единици и
словоформите във функционален аспект е ясно изразена при
функционално-семантичния подход на описание. Заслуга за утвърждаването му в
българската граматика има Ив. Куцаров,
който, тръгвайки от теоретичните виждания на А. Бондарко, направи първото
цялостно описание на съвременния български език от функционално-семантична
гледна точка [Куцаров,1985]. Ив. Куцаров въведе термина “ перифериен модификатор” по
отношение на лексемите, функциониращи в полето на съответната категория.
[Куцаров,
1978]. Лексикалните
средства, наред със синтактични, интонационни, морфологични в несъщинска
функция, изграждат полето на т.нар. функционално-семантични категории.
Периферийните (полевите) модификатори имат конкуриращо,
интензифициращо или модифициращо влияние спрямо ядрото на категорията,
представено от същинските морфологични средства. В сферата на модалността такива лексеми са вероятно,
навярно, сигурно, наистина, едва ли и т.н.; в сферата на аспектуалността – винаги,
понякога, често и т.н.; в сферата на темпоралността – рано, късно, утре,
вчера, сега и т.н. Класически периферийни детерминатори са показателните и
неопределителните местоимения.
Важни с оглед на отношението
лексика-граматика са процесите на десемантизация и граматикализация. За някои
това са различни явления, други ги интерпретират като синонимични. Според Кр. Чолакова десемантизацията (граматикализацията) е процес, при който лексемите загубват
самостойната си номинативна функция и се превръщат във формообразувателни
елементи от структурата на аналитични граматични форми. Този процес засяга
преди всичко частици, наречия, някои глаголи, местоимения [Чолакова, 1978].
На граматикализация в българския език са се подложили лексемите не, нека,
да, недей, няма и др. С частицата не се образуват глаголните форми за отрицателен
статус (пиша – не пиша,
дойдох – не дойдох, четях – не четях), частиците нека и да служат
за образуване на аналитичен императив (нека излезем, да тръгваме), освен като самостойна лексема глаголът няма
функционира и като служебна дума при
образуване на отрицателни форми на бъдещите времена (няма да чета, нямаше да разбера, нямало да дойде). Граматикализацията е дълъг и сложен
процес, установим предимно при диахронни съпоставки. На съвременния етап от
развоя на българския език често е изказвано мнението, че лексемата един се намира в процес на граматикализиране и
специализиране като аналитичен показател за неопределеност [Зидарова, 1998а].
Направените наблюдения върху
взаимодействието между лексика и граматика показват, че отделните равнища на
езиковата система не съществуват изолирано, а се намират в отношение на взаимно
проникване и влияние. Поради това и изучаването им не би могло да бъде
пълноценно, ако не се вземат предвид случаите на пресичане, преливане и
взаимообусловеност. Тук бяха разгледани някои връзки между лексикалната и
граматичната система, но подобни по
характер наблюдения могат да се направят и по отношение на останалите езикови
подсистеми. Езикът, независимо от членението и структурирането му за
научноизследователски цели, представлява езинна същност, всички елементи на
която са свързани помежду си.
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Зидарова 1998: В. Зидарова.
Очерк по българска лексикология. Пловдив, 1998
2. Зидарова
1998а: В. Зидарова. За статута на лексемата един в
българската лингвистична литература. – Сб. “Славистика”, Пловдив, 1998
3. Куцаров
1978: Ив. Куцаров.
Преизказни модификатори в южните славянски езици. – Съпоставително езикознание,
1978,
кн. 4
4. Куцаров 1985: Ив. Куцаров.
Очерк по функционално-семантична граматика. Пловдив, 1985
5. Куцаров 1997: Ив. Куцаров.
Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997
6. Чолакова 1978: Кр. Чолакова.
За граматикализацията на някои лексеми и лексеми-форми. – Славистичен сборник,
София,
1978